Дмитрий Биков (интервю) // «24часа.bg», 13.05.2009

— Какво ви подтикна да напишете книга за Пастернак?

— Поканата на изд. «Млада гвардия» и изкушението да видя на една корица името си редом с неговото. Сам не бих посмял да се предложа за негов биограф, макар винаги да съм обичал стиховете и романа му. Той ме привлича с всичко. С това, че изпълни великата задача да адаптира християнския етичен кодекс към руския характер и история. Всяко национално християнство си има особености. През 1948 г. Пастернак казал на моя учител по литература Лев Мочалов, че пише роман за руското.

Безкрайно ми е симпатичен и стремежът му да не се откроява сред съгражданите си, да споделя съдбата им, без да се обезличава, и да вярва в «труда заедно с всички и със закона». Но със съветска власт, а май и с всяка руска власт такава стратегия не действа. Пастернак обаче честно мина през съблазните, поразява с пълната липса на снобизъм, макар да му е присъща трогателната горделивост на твореца.

— В София излезе българският превод на книгата. Какво е посланието ви към българския читател?

— Само моята любов и признателност. Много обичам България, тя е любимата ми чужбина. Никъде другаде питието не ми се е услаждало така, а приказката с българските любители на фантастиката е фантастична. Надявам се, няма да се обидите, че България никога не е била за мен чужда страна, тя ми е дори по-родна от Прибалтика или Средна Азия. Павел Вежинов е един от любимите ми прозаици, а Теофан Сокеров смятам за най-велик от живите европейски живописци. Често слушам Добринка Табакова — нейната «Старомодна сюита» отговаря на вътрешните ми ритми.

— Кога пак ще ни гостувате?

— Надявам се скоро. Ако можеше някой да ми уреди интервю със Сокеров, веднага бих тръгнал. Искам да ида пак до Велико Търново, да се разходя по антикварните му магазинчета, отрупани с руски и турски пищови, да стигна до морето, да хапна сирене, да пийна ракийка — най-добре кайсиева.

— Вие сте поет, писател, критик, журналист, публицист, тв водещ, преводач. Кое е първо?

— Най-добре ми е, когато пиша стихове. Журналистът у мен не е толкова занятие, а тип темперамент и социален статус. Благодарен съм и на прозата: когато стиховете не се подреждат, все за нещо трябва да се уважавам. Освен това съм и учител по руски език и литература в едно московско училище. Това ми е наследствено и комплиментите на колегите там са ми най-скъпи.

— Евтушенко ви нарича «жизнерадостен клетник» и пише, че в поезията сте надминали и него, и всички руски поети от 60-те г. Така ли е?

— Че съм го «надминал», слава богу, той не мисли. Смята, че съм техен достоен следовник. Така мислят и други от тази блестяща плеяда: Новела Матвеева, Василий Аксьонов, Борис Стругацки. И Булат Окуджава, чиято биография наскоро написах, имаше добро мнение за мен. Но когато общувах с него, бях още млад и не бях написал кой знае какво. Корените ми са там — в съветската епоха, в онова поколение. Прекрасно разбирам заблудите им, но те са били плодотворни и душеполезни.

— Призивите ви да се легализира нецензурната лексика вбесяват публиката и критиката. Какво им отговаряте?

— Не е имало призиви. Само една шеговита статия през 1995 г., в която такива изрази бяха цитирани и имаше оценка на политическата ситуация. Слава богу, засега не вбесявам нито публиката, нито критиците — това е твърде силна емоция, а още не съм заслужил толкова пристрастно отношение. Вероятно дразня с мнението си, което понякога изразявам твърде рязко. Но едни се дразнят, а други откриват себе си в моите текстове и оценки. Тъй че дори съм поразглезен от читателската подкрепа. За мен тя е важна — не крия зависимостта си от чуждото мнение.

— През февруари 2000 г. ви пребиха на улицата. Откриха ли ги? Какво бихте казали на тях и на поръчителите?

— Не се разбра кои са. Но ми стига, че знам откъде иде пушилката. Това бе свързано с една моя статия срещу тоталитарна секта, ограбваща привържениците си. Предупрежденията и заплахите започнаха месец преди да ме нападнат. За късмет имам здрава глава. Шевовете ми ги сваля приятел — знаменитият фантаст Андрей Лазарчук, който е лекар. С него и с още един лекар — Сергей Лукяненко, бяхме заедно в България. Там се роди идеята им съвместно да напишат книгата «Самолечение» за онези, които се боят да идат на лекар и се церят сами.

На поръчителите и изпълнителите на побои над журналистите нищо не бих казал. Те разбират само един език, на който — бъдете сигурни, в крайна сметка ще им заговорят.

— Какво е 9 май за вас? Какво мислите за събарянето на войнишки паметници и за дефилетата на есесовци в Прибалтика и Украйна?

— Позорно е да се разчистват сметки с мъртвите. Може да ме наречете империалист, но съм убеден, че Русия е донесла на бившите соцстрани далеч не само зло. Колкото до бившите съветски републики, за тях направо е грях да поставят под съмнение общото ни минало. Имам предвид главно Украйна и Грузия — тях никой не ги е присъединявал насила. Но и в двете имам стотици приятели, които не изпитват враждебност към Русия.

Денят на победата за мен е най-велик празник. Дядо ми ме заведе за първи път в Тбилиси при негов приятел, с когото са воювали. Тези хора са блестящо поколение. От тях струи светлината на свръхчовечност. Официалният блясък, който се налага на победата, е нещо друго. Тя е народен празник. Не е на властта, която е пречила на народа да живее. Култът към Жуков също не ми допада. По-добре Рокосовски, Конев или Баграмян.

— Навърши се година президентство на Медведев. Какви промени се забелязват?

— Идеологията изчезна, печатът деградира, но пък отново се появи добрата литература. Векторът на президента, възгледите и намеренията му малко влияят на страната. Диктува му историята. Значение има мащабът на личността. За колкото и последователен демократ да се представя Медведев, с този параметър има проблеми. Путин също.

— Кое намирате за най-парадоксално?

— Вълшебния инстинкт на самосъхранението, който помага да се спрем на ръба. Не изключвам, че ни спасяват пришълци от бъдещето. Теоретически при наличие на машина на времето няма нищо невъзможно.

— От творчеството ви личи, че сте работохолик. Кога почивате, кога ходите за гъби?

— Всъщност работя малко. Но какво друго да правя? Много да пия? Не мога. Хазартът не ме влече. Към спорта съм равнодушен. Не мога да измисля нищо по-увлекателно от литературата. Затова се старая друго да не правя, освен да играя с малкия син — дъщерята вече е голяма, да разхождам кучето, да бера гъби или да ида с колата до Артек. Това е най-хубавото място на света. След него идва България.

— Колко животни имате?

— Две кучета: изключително красива и силна лайка и «уличен териер». В муцуната има нещо аристократично, а по характер е породист крокодил. Синът ми има чинчила, дъщеря ми — тушканчик, вид торбеста мишка, а жена ми — мен.